Вдигнете си чашата. Погледнете в очите човека насреща. Пазете си пръстите. Докоснете чаши, без да прекъсвате очен контакт. Повторете с всички присъстващи. Отпийте малка глътка. Това е всичко, което трябва да знаете за ритуала по наздравица днес. Без значение дали пиете бири на пейка в парка или шампанско над бели покривки. Тези шест стъпки са универсално приетият резултат от дългата история на наздравицата.
Само преди двеста години горепосочените правила са канонизирани в наръчника по етикет на дамите от високото общество по следния (леко помпозен) начин: „тостът трябва да се извърши тихо и ненатрапчиво“, уважаваната дама трябва да „улови погледа на персоната отсреща и учтиво да се поклони“, след което да се „усмихне в духа на най-силната добронамереност“.
Но преди да се достигне до тази кулминация на модерния етикет на наздравицата, са изминали хилядолетия в даване на тостове и задружно пиене на най-различни алкохолни напитки под възгласи за здраве и щастие. За да си отговорим на въпросите как, откъде и защо възниква наздравицата, ще преминем през 5 легенди и едно логично обяснение. Славно облицовани под названието „История на наздравицата“.
Легенда 1: За общото между пиратите и дамите от кралския двор.
Вероятно точно тази легенда сте чували. Според нея целта на допирането на чашите с вино, преди отпиването е предпазване от отравяне. При силния удар течността от двете чаши прелива от едната в другата и по така всички пируващи пият действително една и съща субстанция. Само особено несъобразителен домакин би рискувал собственото си отравяне, за да убие неприятелите, дегизирани като гости. Според тази легенда, наздравицата представлява най-върховният тест за доверие. Легендата продължава с твърдението, че именно от тези времена датира традицията домакинът пръв да отпие от питието си на вечеря.
Кои обаче са тези времена, вероятно ще се запитате. И отговорът е нееднозначен. Според една от версиите, този ритуал на наздравица е пиратски. Понеже пиратите са пословични с непочтеността и подмолността си, именно на тях е присъща както високата параноичност при споделяне на трапеза и чашка, така и склонността към непредизвикано убийство. За съжаление обаче няма нито един исторически източник, който да споменава или документира достоверността на тази легенда. Именно защото е легенда – градско поверие. Кръвожадна приказка, с която да се утвърди демоничният и меко казано неприятен публичен образ на пиратите – подмолни, низвергнати и незаслужили доверието дори и на другарите си. Кралска публична пропаганда? Да.
Според другата версия на тази легенда, ритуалът на наздравицата като предпазване от отравяне датира от средновековните кралски дворове. Където интригите и борбите за власт изваждат наяве най-нечистото дори от иначе примерните придворни дами. Отровата е женско оръжие? По принцип, да. Но не и като аргумент за потвърждаването на тази легенда. Тази приказка всъщност е измислена и описана от Александър Дюма в един от романите му, написан в началото на 19 век. Колкото и увлекателна и интересна да е, няма доказана връзка с действителността. Можем категорично да заявим, че тази глава от дългата история на наздравицата е чисто и просто фалшифицирана.
Ако тази легенда е абсолютно невярна, защо тогава е толкова разпространена? Отговорът е лаконичен – защото е интригуваща. Дава интересен отговор на нестандартен въпрос и митологията се увлича да я препредава, преразказва и доукрасява. За да е интересна на читателя. Всъщност истината е, че наздравиците датират от много много преди средновековието.
Легенда 2: Наздраве за здраве и любов.
Да се проследи етимологията на поздрава при наздравица на български не изисква особена проницателност: когато някой ти казва „Наздраве!“, всъщност ти пожелава да ти върви на здраве. Такива са и първите документирани призиви и вербални съпроводи на наздравиците. “Yamas” са си казвали и древните гърци, което в буквален превод означава „за нас“ и по-късно прераства в израза “Στην υγειά μας! (Stin igia/iyia mas!)” или “за наше здраве”.
В „Историята на кралете на Британия“ още през 12 век Джофри Монмаутски описва първия исторически записан тост в историята на Англия. Той се е състоял през 450 година на пир в името на Бритoнския крал Вортигерн, организиран от неговия саксонски съюзник Хенгист. Ровена, дъщерята на Хенгист, поднася на британския крал бокал с вино и съпровожда жеста си с думите: “Louerd King, waes hael”, което означава „За ваше здраве, кральо“. Разбира се кралят е смаян и влюбен и двамата се венчават. Така наздравето, здравето и любовта се обвързват от тънка нишка, която остава непрекъсната и до днес. Били ли сте скоро на сватба?
Етимологията с английското “cheers” обаче е малко по-сложна. В средновековието cheer е означавало „лице, физиономия, настроение“. Към 1225 година е документирана фразата “makien cheres and wrenchen mis hore“ (правя муцуни и ръчкам леката госпожица). Към средата на 15 век фразата “chere” придобива значението „добър хумор“ и чак през 1919 година започва да се използва като поздрав преди питие. Точно един век по-рано докосването на чашите е описано от Оксфордския речник като практика на модните английски джентълмени при споделянето на питие. Така се слага началото на етимологичната част от вълнуващата история на наздравицата.
Легенда 3: „Тостът“ е свързан с тостера?
В Шекспировата пиеса „Веселите жени от Уиндзор“ , Фалстаф подвиква да му донесат подправено вино „и да потопят филийка (toast) в него”. Това е заигравка с действителната история, от която произхожда официалното наименование на наздравицата като „тост“.
Всъщност виното, което се е пиело през 17-ти век по-скоро е наподобявало днешното младо и понякога твърде кисело домашно вино. А хлябът е бил овкусяван с различни подправки и аромати, за да бъде по-вкусен. Но все пак на втория или третия ден филийката хляб се е втвърдявала достатъчно, за да оцелее след потапяне в чаша вино. Не е съвсем сигурно защо е било необходимо потапянето на филийката хляб (toast) във виното, но според National Geographic по този начин виното се е овкусявало от ароматния хляб, а изсъхналата филийка е омеквала и е придавала по-плътен вкус на ферментиралото грозде. Самата накисната филийка се е давала на най-почетния гост. Не след дълго наименованието „тост“ се е пренесло от накиснатия хляб върху този, за чието здраве се прави тост. Тост за здраве – Наздраве!
Вдигането на тостове за здраве първоначално е било обвързано с дворцовата йерархия – етикетът за това кой за кого има право да вдига тост е бил много строг. Постепенно ритуалът по наричане на пожелания и пиене за нечие здраве се подема и от простолюдието и в крайна сметка се превръща просто в оправдание за прекомерно препиване.
Тостовете за здраве обаче се появяват в много по-ранен етап от световната история на наздравицата. Тостовете са описани като задължителна практика още в началото на новата ера в друга част на света. Римските сенати описват ежедневното напиване в името на императора като дълг на всеки римски гражданин. „За здравето на император Августин “ е било необходимо всеки гражданин да бъде пиян на всяко хранене. Поетът Мартиал описва по това време практиката всеки мъж от компанията на масата да пие по една чаша вино за всяка буква от името на любовницата си. Просерпина или Месалина (срещани имена по онова време) е трябвало редовно да се справят с пияните си любовници. Те са били първите потърпевши от пиянски игри, още в зората на тяхното съществуване.
Легенда 4: Пиянските игри и гневът на пуританите.
Оправданията за прекомерното напиване започват още преди да бъдат измислени наздравиците. Англо-саксонските сервизи включват чаши със сферично дъно, които не могат да бъдат поставяни на масата, докато не бъдат изпразнени от алкохолното им съдържание. Празната чаша се обръща наобратно, за да може да се постави на плоска повърхност.
Но ритуалът по даване на тостове извисява игрите по напиване и надпиване на съвсем друго ниво. През 18-ти век Крал Джордж IV , адаптирайки стария англо-саксонски трик, заповядва да се счупят столчетата на винените чаши, за да не могат гостите му да ги поставят на масата, без да изпият виното си на един дъх. Той въвежда и поощрява съревнователни тостове, в които джентълмените пият на екс пълни чаши (не е ясно дали с вино, пиво или друг вид алкохол) пред погледите на ухажвани от тях дами. Съревнованието за спечелване на женското сърце продължавало докато единият (или двамата) припадне в несвяст на пода.
Пиянските игри, целящи да впечатляват дамите обаче не спират дотук. Документирани са случаи, в които джентълмени порязват ръката си и смесват кръвта си с виното. С тази кърваво-винена чаша те вдигат тост към дамата си и доказват отдадеността си към нея.
Друг начин за заявяване на интерес към дадена дама изисква джентълменът да пие вино от обувката на избраницата си.
Кралската флота също се включва в манията по пиянски игри, като всеки ден осъществява серия от тостове. Всеки от тях изисква изпиването на пълна чаша на екс. Ето поредността на тостовете: за краля, за „корабите ни в морето“, за „мъжете ни“, за „ентусиазиран враг и морска шир“, за „възлюбените и за съпругите“.
Така безразсъдното забавление става един от ключовите етапи в дългата история на наздравицата.
Всички тези безгрижни и забавни игри обаче съзират своя залез с въздигането на пуританите. Луи XIV забранява наздравици и тостове в кралския си двор. През 1634 особено пуританският американски щат Масачузец забранява със закон „осквернителния“ обичай по пиене на алкохол за нечие здраве. Пуританският адвокат и полемик Уилиам Прайн пише книга, озаглавена „Болестта на здравето“, в която описва тостовете и наздравиците като езическа и еретична практика, която трябва да бъде изкоренена в името на праведния Бог.
От това време датира наръчникът за наздравица, съпроводена с поклон и свенлива девическа усмивка, за който ви споменахме още в началото. С времето тази етикеция се лишава от помпозността и прекомерната си смиреност и придобива вида на ритуала, който познаваме и изпълняваме и до днес.
Легенда 5: Звукът на камбаните
Последната легенда гласи, че през Средновековието звънът от допира на чашите е трябвало да наподобява църковни камбани. Имитацията на този звук е била необходима, за да прогони демоните и злите духове от питиетата и душите на пиещите. Тази легенда обаче също не е особено достоверна, защото по това време камбаните са били оловни или метални и звънът им е бил идентичен с този, който чуваме и днес. Чашите за вино и бира обаче през Средновековието са били дървени. Това означава, че звукът, който допирът им произвежда е съвсем различен. И така тази легенда също би следвало да бъде развенчана, по пътя на логиката. А какъв всъщност е пътят на логиката?
И накрая едно логично обяснение:
Истината е, че всички опити подробната история на наздравицата да бъде проследена до истинския ѝ първоисторически зародиш са обречени на неуспех, защото консумацията на алкохол датира от времената, преди писаната история. Разкопките от неолитната ера разкриват 15-литрови глинени буркани, в които са намерени следи от алкохолни напитки. Това означава, че не само че човекът пие алкохол отпреди да се помни (буквално и преносно), но и че откакто го прави, го прави в компания.
Човешката история, макар и фрагментирана на различни цивилизации, племена, народи и в крайна сметка нации, носи своите общи белези и ритуали. Голяма част от тях се оказват неочаквано общоприети. Зараждат се на различни места, несвързани помежду си – по едно и също време или по различно време, но независимо едно от друго. Такива чудеса на човечеството са нуждата от език и вербална комуникация, плачът като израз на тъга, смехът като израз на щастие, творенето на музика, танц, ритуал, изкуство, вярата в по-висша и необяснима сила и изненадващо… ритуалите по наздравица.
Древните египтяни са произвеждали вино и бира. Открити финансови отчети показват, че строителите на пирамидите са изпивали по около 2 литра алкохол на ден, на човек. Древните китайци са правели вино от ориз и грозде, маите са правили пулке от ферментирала царевица, келтите са се опиянявали от медовина, монголците са пиели ферментирало биволско мляко…
Допуска се, че древните гърци са започнали да вдигат чаши с вино към небето в чест на Боговете. Както и да изливат част от питието си по земята, като жертвоприношение. Сведения за номадските германски племена разказват как те са удряли чашите си в масата, за да изгонят злите духове. Африканските племена в Конго са дрънчали със звънци, преди да изпразнят чашите си, вероятно по същата причина. Хуните на Атила са декорирали чашите си със звънци и други дрънчащи предмети, за да се предпазват от зли сили. Тибетците са почуквали по чашите си, преди да отпият. Викингите са разклащали кожените си торбички, съдържащи вино.
Всички племена и народи, за които има категорични исторически сведения, имат ритуал по издаване на дрънчащ звук с чаша при пиене. И всички пият заедно. Най-логичното обяснение всъщност се крие в особеностите на човешкото поведение. В нуждата ритуалите на “заедност” да бъдат съпроводени от традиции и жестове по споделяне на иначе интимното преживяване. Наздраве, защото сме заедно!
И един последен щрих – ако някога чуете любители на виното да разказват разпалено за всички „вкусови качества“ на напитката, имайте предвид следното нещо. Те твърдят, че виното предизвиква „букет от усещания за всички сетива“. Разклащат чашата, за да усетят как течността се движи. Повдигат чашата към слънцето, за да видят наситените му цветове. Помирисват, за да се насладят на аромата. И накрая вкусват. Виното трябва да бъде наслада за всички сетива. Но как да го чуят? Като допрат чаша в чашата на събеседника. Така консумацията на алкохол успява да включи всички човешки сетива, а последното, слухът, е съпроводено и от приятен бонус – компания и споделено доброжелание. Вдигнете си чашата! Погледнете в очите човека насреща! Пазете си пръстите! Докоснете чаши, без да прекъсвате очен контакт! Наздраве!
No comments yet, be the first to leave one!